Тръгнах през нощта. Имаше луна, снегът я отразяваше и през по-голямата част от пътя не се наложи да вадя фенер. Изкачването ми отне много сили. Имам в джоба още шепа фъстъци, дъвча. Не бива да бързам точно тук. Предпазливостта преди всичко. Изяждам фъстъците, заривам с крак следите от падналите обелки. Сигурността преди всичко. Аз знам какво знам и това е достатъчно. Дали е цялата истина? Стига ми и един процент или дори половината от процент. Не се смятам за нещо повече от останалите. Единствената разлика е в това какво съм научил и през какво съм минал. Последният човек, с когото говорих, преди да тръгна, е онзи журналист, софиянецът. Оня, когото дават по телевизията. Сигурно е много учен, сериозно информиран. Пред мен обаче не се перчи. Защото му е ясно, че аз знам каквото знам и това не е въпрос на учене в университет или нещо такова. Хайде, нататък. Промъквам се до грубо построената хижа, ловджийската пушка е в ръцете ми. Тук има моторна шейна, килната настрани. Плазовете са потънали в мърлявата мокра трева. Чувам отново звука, сега по-ясен, като удар в дърво. Ослушвам се и след малко той се повтаря. На равни интервали е. Приклякам до шейната, искам да проверя откога стои така, дали тази зима е била карана. Я виж ти, току зад шейната, при струпаните дъски, лежи мъртво куче, замръзнало на синджира си. Някакво животно е гризало трупа. Не е красива гледка. Стискам пушката, продължавам. В този момент нещо трепва в периферното ми зрение. Обръщам се надясно. Някаква опашка се измъква между дърветата, чакал или вълк. Продължавам напред към дървената постройка. Тук откривам източника на звука. Дървената врата се отваря, проскърцва на едната си панта, другата е изкъртена. После се хлопва пак. Вратата е увиснала като обелена кора върху рана. Това е входът, не бива да чакам на това място. Вътре или зад дърветата, но не и тук, където съм оголен и биха ме видели отдалеч. Изчаквам вратата да се залюлее пак, задържам я с крак и прекрачвам в хижата. Вътре е тъмно. Влизам, не бързам да паля фенера.

Хижата е празна. Това не е обикновен заслон, а навес над терена на разкопките. Постройката трябва да предпазва от дъжда и снега, да държи сух дълбокия изкоп, който зее в земята. Или да го скрива от външни очи. Над отвора на дупката има макара, синджир с угаснали петромаксови лампи и няколко въжета, вързани за халките на скрипеца. Всичко е много запуснато, археолозите няколко години не са идвали тук. От тавана тук-там се процежда вода. Включвам фенерчето, светлината хлътва в трапа. Дълбоко е, лъчът не достига дъното. Опирам се на скелето, което държи макарата. Дървото изглежда нестабилно, но няма за какво друго да се захвана. Осветявам с фенерчето, оглеждам стените на изкопа и виждам, че едно от въжетата е срязано, краят му се поклаща в празното. По стените на изкопа е монтиран дървен кофраж, дъските вървят надолу като вертикална пътека и се губят в дълбочина. Издърпвам въжето, оглеждам прекъснатия край. Личи, че е срязано нарочно и наведнъж, не е протъркано. Срязано е с нож.

За да се спусна, ръцете ми трябва да са свободни. Вадя челника от раницата, размотавам моето въже, то е сигурно и здраво. Трийсет метра е, трябва да стигне. Включвам челника, прехвърлям осигуровката си през макарата, завързвам края. По земята са разпилени дървени парчета, намирам един подходящ клин, набутвам го в макарата и я блокирам. Това е всичко, на което мога да разчитам, няма кой да ме осигурява. Прекрачвам над ямата, затягам въжето в самоспускателя и се оттласвам от ръба, увисвам. Макарата държи, само поскърцва. Спускам се бавно, доколкото мога, избягвам да опирам крака в стените на изкопа. Скелето от дъски не ми изглежда сигурно. Светлината от челника подскача по стените на трапа. Онази голяма, хищна, странно миришеща жена ще трябва да отговори на много въпроси. Откъде знае толкова неща и защо не ги е казала по-рано? Жената, за която си мисля сега, би трябвало да бъде видяна, за да разбере човек. Не е нужно да си мъж, за да почувстваш силата ѝ, нито да я докосваш или нещо такова. Още от пръв поглед ще ти се стори голяма, огромна почти. Това няма нищо общо с размера на тялото, макар и да е висока, със сигурност по-висока от средния ръст. Чертите ѝ са едри, но не казвам, че са груби. Май има нещо монголско, може би нещо тюркско. Но аз не разбирам от тези неща.

Кожата ѝ е по-скоро бледа. Бялата чиста кожа, каквато имат жените с жестоко лице и прави устни.

Когато се усмихва дори, а може би най-вече тогава, в усмивката ѝ личи хищността. Острите ѝ зъби сякаш светват. Да, тя ще трябва да отговаря, имам много какво да я питам, пък ако ще и да ѝ избия някой и друг зъб, това няма да ме спре. Вече не става дума за тайни и лъгане, за скрити игри. Ще стигнем до това, само да свърша тук, само да се измъкна.