Постепенно на сцената на действието – Бялата къща, проектирана от архитектката Попова, излизат дъщеря ѝ Лия, нейната странна приятелка Мина, която я снабдява с дрога, и Къдравия, посредствено момче, насочило вниманието си към майката вместо към дъщерята. Авторът е безмилостен, не дава много храна на въображението – оставя героите си да бъдат такива, кавито са, да мислят така, както се очаква от тях. Непроницаеми тайни почти няма. Бързо става ясно, че Лия е дъщеря на Богданов, а не на настоящия съпруг на Дора – идеалистично настроения издател Константин Трейман. В това кълбо от страсти, обвинения, разчистване на сметки и взаимни манипулации, сякаш липсва само едно. Сякаш липсват угризения. Иначе всички са достатъчно умни, за да оправдаят собствените си ходове и пороци:
„Когато не се огънеш в началото, постепенно се свиква. Но вече не спиш като нормален човек, а като преследван. Как издържах? Не, не съм издържала. Беше въпрос на време, краят не можеше да се отлага прекалено. Онези са хиени, хапят те по краката и чакат да клекнеш, после те довършват. Редуваха се, не се уморяваха…”